К"В североизточните склонове на Чипровския балкан, заобиколен отвсякъде със зелени върхове, върху красиво възвишение, издънка на върха „Кулата“, е кацнал Чипровският манастир „Св. Иван Рилски“..."
Така започва статията на Проватския епископ Антоний, публикувана в сп. "Духовна култура" в бр. юни-юли 1968 година. Тъй като това е най-интересното и богато изследване, което съм чела за Чипровския манастир "Св. Иван Рилски", днес го представям на вашето внимание. От текста ще научите важни факти от историята на манастира, ще усетите борбения дух на жителите на Чипровци и монасите, а също така и ще разберете коя случка е вдъхновила Иван Вазов да напише произведението си "Грамада". В наше време имаме необходимост от добрите примери, за които става дума в изследването на епископа. За да не помръква отново луната.
Приятно четене!
Чипровски манастир "Св. Йоан Рилски" - вход
... Под него успоредно лъкатушат Чипровската река и асфалтираното шосе, идващо от рударските селища: Мартиново (Влашко село), Чипровци и Желязна. От окръжния център Михайловград отстои на 30 км, а от Берковица на 40. Той е на 5 км от с. Чипровци и на 2 км от с. Желязна, но се нарича Чипровски, наверно поради важната му роля в Чипровското въстание от 1688 г., чиято участ е споделил и горчива чаша пил. Североизточният склон на манастирското възвишение е покрит с иглолистни насаждения, които увеличават красотата на тази дивна панорама. Човек не може без вълнение да съзерцава божествената красота на този граничен кът от хубавата ни татковина и от преливащо сърце да не извика: „Мила родино, ти си земен рай...“
Манастирският двор е оформен като правоъгълник, лицевата страна на който на юг е двуетажна жилищна сграда, дълга 75 метра. Щом влезете през високата двукрила дъбова порта, пред погледа ви застава на малко възвишение манастирският храм – еднокорабна базилика от дялан камък, - покрит с плочи, - като бял гълъб на мира, кацнал върху това място на безброй размирици, пожари, разрушения, осеян с костите и оросен с драгоценната кръв на стотици роби мъченици.
Историята на този жертвеник на вяра и родолюбие се губи в легенди на далечното минало, достигащи X век
Най-ранният датиран паметник е оброчният кръст до костницата, посветен на св. Иоан Рилски. Върху него можахме да разчетем, освен досега известния надпис, и датата 1380 г. Самият надпис гласи: „Изволение Отца и святаго духа и святаго Иоана“, което ясно свидетелства, че през 1380 г. Тук се е славело името на преподобния отец Иоан, закрилник на българската земя.
Едно сериозно предание ни довежда до 1396 г., когато Видинското царство на Иван Срацимир пада под турско робство. Царят е взет в плен, а синът му Константин се укривал в Чипровския манастир като монах. Той отивал отвъд реката, срещу манастира, да взима вода от един кладенец, който бил наречен „Царев“. И сега този извор, чиято вода е каптирана и през 1966 година докарана в манастира, носи същото име „Царев кладенец“. През 1405 г. жителите на българските села около сръбската граница, в долината на Тимок и град Пирот се разбунтували, подбудени от Константин Срацимир. Тази „Константинова буна“ е потушена от Баязидовия син Сюлейман. Манастирът бил ограбен и опожарен. Укриващият се в него царевич Константин избягал в Унгария, оттам – в Сърбия, където и починал на 16 септември 1422 г., оплакан от княз Стефан Лазаревич.
Не е известно, кога манастирът е възстановен, но през 17 век прави впечатление на богат. За това черпим данни от доклада на Софийския католически архиепископ Петър Богдан (Деодат) до папа Павел III. Архиепископът е високопросветен архиерей, предан католик, с подчертано родолюбие. На 8 октомври 1640 г. Той пристигнал в с. Клисура, „по-долу от с. Желязна, на същата река... Гори и дъбрави в изобилие, по-долу поля и лозя, прекрасни вина и обилни плодове“, четем в доклада му. В с. Клисура живеели 160 души католици, 43 деца, бедни, които едва преживяват от грънчарство, „живеят и 100 души схизматици (т.е. православни, б.м.) 20 къщи... нямат църква в селото, но наблизо в една гора има манастир, и отиват там в манастира в празнични дни и се обслужват от тамошните монаси. Този техен манастир е богат, имат много лозя и овце и други животни, и отиват за милостиня по околните села: казват, че този техен манастир е бил съграден преди повече от 700 години. Тежкото положение на поробения българин през 17 век станало непоносимо. Тук-там раята се надигала, но всеки опит бивал смазван с голяма жестокост. Със сравнително по-голяма свобода се ползвали жителите на с. Кипровец (Чипровци) и околните села, които се занимавали с рударство. Богатите сребърни и медни рудници, както и добиването на злато от р. Огоста, привлекли вниманието още на цар Иван Срацимир. Но турците, които имали голяма нужда от тези метали, насърчили рударството, като дали големи права на тези селища. Чипровци се славело със своето богатство. В него процъфтявало златарството и килимарството. В поменатия доклад архиеп. Петър Богдан съобщава: „Тук в Кипровец има католици за причастие 1600 души, деца 480, по народност славяни, сиреч българи, добри и предани католици, посещават църквата и тайнствата, търпят много (злини) от турците, но все пак не оставят за това своята преданост; идват на проповедите, съблюдават празниците с голяма преданост“. Приблизително толкова са и православните „От тях, пише Петър Богдан, има мнозина, които са станали католици...“ Католишката пропаганда била силна. Учените францисканци монаси превъзхождали със своята подготовка слабо грамотните пастири на православните, но населението твърдо държало за своята праотеческа вяра. Не са били редки случаите, когато споровете по верови въпроси завършвали със свади. Ето как описва същият автор тези отношения. Католиците „обичат много Римската църква и много пъти спорят със схизматиците за това, че схизматиците начеват да казват нещо за папата, а те не могат да понасят и така се захващат, та почват да се бият един други. Къщи на схизматици в Кипровец има 400, които ще сторят повече от 2000 души. Имат две църкви и един манастир в планината, където винаги прекарва викарият на софийския архиепископ.“ * Това не е манастир „Св. Иоан Рилски“, а Гушанският манастир „Св. Архангел“. Името си този манастир свързва с една трогателна легенда: Всяка година срещу храмовия празник до манастира идвал един гушав елен (с обици под гушата) и се оставял да бъде принесен в жертва (курбан) за празника. През 1688 г. Той пристигнал изморен няколко дни преди Чипровското въстание, през месец септември, като че ли представлявал страшното събитие. Заловили го и го заклали и вече никога не се явил.
Конфесионалните различия на населението не пречели в съпротивата и борбата срещу поробителите да бъдат единни. Затова, когато в 1644-1669 г. избухнала война между Венеция и Турция за остров Крит, чипровчани сметнали, че е дошло време да се освободят. Архиепископ Петър Богдан от името на католици и православни влязъл в преговори с влашкия войвода Матей Бесараб (1633-1654). Нему обещал, че българите ще го признаят за княз на всички освободени земи, ако той помогне с войска и оръжие.
* Поради същите надежди М. Бесараб построил за нуждите на видинските българи църквата „Св. Петка“, най-тачена в града и околните села.
Той обещал да изпрати 20 000 войници. Внезапната смърт на полския крал Владислав IV наложила отлагането на въстанието. Още няколко делегации от Полша, Австрия и Венеция останали без резултат. Турските произволи станали непоносими. В 1686 г. българите от търновско въстанали, но с огън и меч въстанието било потушено. Летописецът поп Петко от село Мирково пише:
„При злочестивия султан Мехмед, да го Бог убие и да го порази, че той разсипа християнската вяра и велики църкви и велики градове.“
Но населението вече било настръхнало. Някои странни за него явления също предсказвали война. „Чипровчани разказвали, че тяхната чудотворна икона на св. Богородица дважди проливала сълзи през ония дни“. Католишкият архиепископ Стефан Княжев на 10 февруари писал, че всички стояли пред „смъртна опасност“. Друг неизвестен летописец е отбелязал върху една църковна книга:
„В година 1688 Да се знае кога е помръкнала луната, през м. септември 19 ден“.
На 6 септември 1688 г. християнските войски на Австрия освободили Белград. Това радостно събитие насърчило поробените българи от северозападния край и те се дигнали. Но и това въстание, известно под името Чипровско, било смазано с нечувана жестокост. Богатият град Чипровец (500 рода), цветущите села Копиловци (300 рода) и Клисура (80 рода), били превърнати в пепелища, населението – изклано или откарано в плен. С тежко бягство се спасили едва 1/3. Същият летописец поп Петко с голяма печал отбелязва кратко: „ А Еген изпрати войска, та оплени Кипровец и погуби и пороби ... Всички храмове и манастири в поменатите селища били ограбени и опожарени. От около 60 свещеници и монаси се спасили 14 души. Опожаряването на Чипровския манастир „Св. Иоан Рилски“ извършил Емерих Телеки, маджарски съюзник на турците. Повечето от спасилите се забягнали във Влашко и Унгария. Не избягал, но останал да брани беззащитното население Черноречкият поп с четата си, броеща над 100 души. Той се подвизавал из Чипровския балкан, Кутловишко и Берковско, като се явявал и в град Видин. Кой е този храбър защитник на опостушената родна земя и онеправдан народ, не е известно името му. В документите на турските държавни архиви името на този народен пастир не е отбелязано, а е наречен Черноречки (Тимошки) поп. След безуспешни двегодишни опити да унищожи четата, Високата порта взела срещу нея сериозни мерки, като с „висока“ султанска заповед от XII 1690 г. било наредено на влашкия войвода нейното преследване и унищожение, а след неуспеха, бил изпратен комендантът на Одрин, свирепият Реджеп за същата цел. В разрушение манастирът е останал до 1703 година, когато е бил отново възстановен. Дядо иконом (Иван) от Чипровци, починал в 1894 на 98 години, чул от баща си, също свещеник, че Чипровският манастир „Св. Иван Рилски“ е бил основан в 1703 година, което се е виждало и от надписа над външните врати. Под основаване трябва да разбираме възстановяване. Това се потвърждава от фермана на султан Мустафа II, издаден в 1700 година „Те (новите поселници) ще се черкуват в същите черкви, останали от по-рано в споменатите земи на ония села, гдето ще се настанят. Тия (черкви), които клонят към разрушаване, ще могат да си ги поправят съгласно постановленията на фермана с моя свещена заповед. За в бъдеще те да не строят нови храмове“. Възобновяването е направил спасилият се от турски ятаган чипровчанин дядо Живко, завърнал се от Сърбия. Той бил овдовял, приел монашеството с името Зотик. Неговите трима синове станали свещеници. Внукът на отец Зотик, Никола, през 1930 г. бил свещеник в с. Чипровци. Той съобщава, че фамилията на дядо Живко е „попадийна“.Така възстановен, манастирът просъществувал 100 години, до 1806 година, когато избухнало Сръбското въстание под предводителството на Кара Георги. Българското население се отнесло с голямо съчувствие, като цялата страна между Българска Морава и Тимок под водителството на хайдут Велко се присъединила към въстаниците. Като помощник на хайдут Велко бил и Топчи Тома, архимандрит Акакий, игумен на Чипровския манастир и бъдещият игумен на Раковишкия манастир, иеромонах Герасим. Хайдут Велко често се подслонявал в Чипровския манастир. Видинският паша, отцепникът Осман Пазвантоглу, за да се помири с Високата порта, изпратил срещу въстаналите сърби своята кавалерия от 6 000 души. Но тя била разбита. Особено много са се отличили българските отряди. Озвереният Осман Пазвантоглу изпаднал в умопомрачение и заповядал сеч на християнското население, най-вече на българите. Във Видин били избити 3 000 души, като заклали в храма „Св. Петка“ митрополит Калиник и всички свещеници от града. Берковският паша Юсуф също потеглил срещу разбунтувана Сърбия. При с. Славотин (Михайловградско) пратеник на Осман Пазвантоглу му донесъл известие, че в Чипровския манастир се укриват бунтовници, и поръчение да ги залови и накаже. Той изпратил Тънкович, субашата на с. Копиловци, с едно отделение войници, да отиде и излови бунтовниците, а с манастира да постъпи според думите на Пазвантоглу:
„ Плячката за вас, славата за мен“
Пратениците не намерили никого, освен монасите и игумена архимандрит Акакий. Манастирът бил ограбен и опожарен, а братята вързани и откарани в с. Славотин. Тук те били подложени на тежки мъчения, но те никого и нищо не издали. 90 годишната баба Иванка Джунова от с. Копиловци ми разказа, че още девойка ходила да работи по жътва в с. Славотин в дома на близо стогодишния дядо Пеко. Той разказвал за това събитие следното: Юсуф паша, като видял, че упоритите монаси няма да проговорят, заповядал да горят телата им с нажежени железа. Тогава един от монасите на име Максим, който бил най-сладкогласния певец, заявил, че всичко ще признае, ако игуменът му прочете опростителна молитва. Пуснали игумена, за да прочете молитвата. Щом игуменът се приближил, Максим му пришепнал: „Бягай, отче, и се спасявай“. Акакий бил пъргав като планинска коза, с няколко скока се намерил зад един зид и се спасил. Той избягал в Румъния, а оттам при хайдут Велко и загинал в битките за свободата на Сърбия. На мястото „Белега“ всички монаси били посечени. Юсуф паша отнел от манастира и собствената му воденица, като я подарил на една джамия в Берковица. Игуменството поел отец Герасим, родом из Бели Мел (Михайловградско). Султан Махмуд II (1808-1839) се отличавал повече от своите предшественици със относителна веротърпимост и справедливост и се стараел да внесе равноправие за мохамедани и християни. Той навярно разследвал оплакването на населението от назаслужената жестокост по отношение на манастира и избиването на монасите. Затова заставил Юсуф паша да възстанови разрушения от него манастир, което и завършило през 1819 година. За целта той издал и специално ираде през 1815 година. Ето и неговото съдържание: „В самата кааза до Железна се намира манастир. С течение на времето се е разрушил. Населението е отправило молба, с която иска позволение (рускат) да го поправи върху старите му основи. Та това, което получите, знайте, че е издадено свещеното ми позволение да се поправи гореказаният манастир тъй, както си е бил (по-рано), без да се допусне разширение нито на един пръст в ширина и дължина“. Разбира се, манастирът не се е разрушил „с течение на времето“ от атмосферните влияния, както пише в ирадето. Върху северните врати на храма има надпис: Селим III (1761-1808) и Махмуд (1808-1839). Краткотрайна била утехата на християните да виждат светинята си възобновена. В 1828 година се обявила руско-турската война. През Берковица, на път за Видин, преминала многочислена войска. Един отряд от арнаути бил изпратен в Чипровския манастир да издири укрито оръжие. Като не намерили оръжие, задигнали манастирския добитък и покъщнина. Изплашените монаси забегнали в планината. Войната свършила, времената утихнали, инстинктът за живот отново призовал бегълците към ежедневния труд и подвиг. Безчестните дела на Берковския каймаканин-аян хаджи Шериф Ахмед ага станали причина за нов бунт, известен под името Берковско въстание или Манчова размирица. Той обикалял селата придружен от компания развалени младежи и 20-30 души заптиета. Селяните, известени предварително, били длъжни да ги посрещнат празнично облечени, да ги отведат на хорището, където той и придружаващите го си избирали най-хубавите моми и невести и с тях се отделяли в определените им домове, като се отдавали на разврат и пиянство. В Берковица имало и почтени турци, които съчувствали на озлочестените селяни и за всяко тяхно оплакване предупреждавали забравилия се каймаканин, но той не обръщал никакво внимание. Тогава селяните се обърнали да съвет към каазалийския кмет дядо Цеко от с. Чемиш. Той им казал: „Бог високо, цар далеко и като няма кой да чуе тъжбата ви, ние сами ще си помогнем.“ Определил тайно събрание в Чипровския манастир за 1 ноември, храмовия празник. След като богомолците се разотишли, народните представители се събрали при игумена. В събранието участвали и трима свещеници: поп Илия (Лило) от Чипровци, поп Милко от Горно Церовене и поп Вълчо от с. Расово. Събранието решило да се обяви въстание, но предварително изпратили една депутация от тримата свещеници и старея Манчо Пунин в Сърбия, град Княжевац, да поискат оръжие и барут.
Град Княжевац в наши дни - там, където Свърлижки Тимок и Търговишки Тимок образуват река Тимок
Сърбите им обещали и повече, отколкото искали, стига да въстанат час по-скоро. Въстанието било определено за 16 май 1835 година, Възнесение Христово. В уречения ден, към манастира се стекли 4 000 души, от които които само 300 с пушки, останалите с брадви, вили, коси и тояги. За войвода бил избран Манчо Пунин. Игуменът архимандрит Пахомий отслужил молебен, благословил въстаниците и произнесъл пламенно патриотично слово. Веднага в Княжевац бил изпратен Стоян Пенев да съобщи за станалото и поиска обещаните пушки, барут и муниции, но сърбите ги излъгали. В очакване въстаниците завзели проходите, а щабът останал в Чипровския манастир. Вестта за бунта разделила първенците на Берковица на две. Първите настоявали да нападнат манастира и целия район. Другите начело с Юсуф паша, настоявали да се попита района защо се бунтува. Те надделели. На пратениците било казано, че не се бунтуват срещу султана, а са недоволни от аяна и субашите. На 2 юни от Берковица пристигнали архимандрит Макарий, архиерейски наместник, и чорбаджи Златко от Смоляновци, които от името на управниците съобщили, че виновниците ще бъдат преместени, приканили всички да се разотидат по домовете си с обещание, че и косъм няма да падне от главите им. Измамени от сръбските обещания, въстаниците с облекчение приели предложението и се разотишли. През 1837 година избухнало второто Чипровско въстание, „приготвено от сърбите, техните платени агенти и някои наивни българи, които ходили в Сърбия по търговски работи“. То траяло 6 дни. Като не получили от Сърбия обещаната подкрепа, събраните в Чипровския манастир до 2 000 души въстаници през нощта на 23 ноември се разбягали, като оставили 17 души убити. Войводата Върбан Пенов бил заловен и обесен на една скала в местността „Митириза“. Тялото му било погребано в манастира. Но този път било спасено населението от сеч. Смутните времена, постоянните нападения, ограбвания и опожарявания на светата обител не отчайвали будните братя на прославената вече Чипровска светиня. Изпитанията само калявали техния дух, а постоянните ограбвания ги подтиквали все повече към осмисляне думите на Христа: „Не си събирайте съкровища на земята, дето ги яде молец и ръжда, и дето крадци подкопават и крадат (Мат. 6:19). Те все повече укрепвали в монашеския обет за нестяжение и всеотдайно служение на Христа и народа. През 1850 година Чипровският манастир бил толкова укрепнал, че отделил от братството двама просветени монаси, рождените братя архимандрит Дионисий и иеромонах Герасим, родом от град Берковица. С благословението на игумена те се заели с възобновяването на запустелия Лопушански манастир „Св. Богородица“, наречен по-късно „Св. Иоан Предтеча“. В тяхна помощ по-късно от същия манастир дошъл и иеромонах Гедеон. Архим. Дионисий станал архиерейски наместник на град Берковица. През 1871 година той бил изпратен в Цариград като представител на Църковно-народния събор. В Чипровския манастир през 1857 година бил постриган в монашество и ръкоположен в иеродяконски чин покойният Видински митрополит Кирил. През 1852 г. тук дошъл Цено Първанов, родом от с. Расово, Ломско, учител в Расово и Дългоделци, Ломско. Той овдовял и в същата година заедно с 12 годишния си син Иван се преселил в светата обител. Там приел монашество с името Дионисий. По-късно станал монах с името Паисий и синът му. Брат на манастира е бил иеромонах Николай Найденов, родом от с. Живовци (Михайловградско). Той е свещенодействал и учителствал в Добруджа повече от 60 години. Потиснатият народ намирал в манастирите единствена утеха и блага вест за идващата свобода. Затова всички празници привличали множество поклонници. Особено много се стичали в Чипровския манастир в деня на преподобния отец Иоан Рилски, 1 ноември. Така Йордан С. Наумов, учител в град Берковица, в писмо от 8 ноември 1874 г. пише на Панайот Хитов, че „на 1 ноември ходил в Чипровския манастир за празника на св. Иван Ролски, където имаше 3 000 души, и той им държал една дълга беседа. Разбира се каква“.
Годината 1876 е пълна с размирици. В нея преминава четата на Христо Ботев, стават кланетата в Батак и Перущица, Сърбия се готви за война с Турция. Сред народа се носи слух, че руски войски са на Дунава, готови да преминат. Духът на населението от Северозападния край е силно повишен. На 2 юни в Сърбия се стичат доброволци за обучение в стрелба от всички краища на България. На 20 юни се обявява войната между Сърбия и Турция. На 9 юли в Чипровци пристига четата на Панайот Хитов от 600 души, през „Буни връх“ към манастира се спуска четата на Филип Тотю от 450 души, пристигат четите на дядо Иван от 300 души и тази на дядо Желю, посрещнати радушно от населението. Мнозина грабнали оръжието и се присъединили към тях. При манастира станало сражение. На пленения берковски спахия Мехмед бей отрязали главата. Вечерта войските се прибрали в манастира. На другия ден се получило известие, че сръбският отряд бил нападнат при „Бабина глава“ и, без да се сражават въстаниците избягали в Сърбия. Това силно разтревожило и смутило четниците, турците пък се окуражили и нападнали манастира. Георги Милетич, който бил писар на четата на Панайот Хитов, на 9 юли пише на Филип Тотю тревожно: „Турците идват от Берковица. Четниците са малко. На селяните трябва да се помогне. Панайот моли да изпратите сила през Митровци за манастира, да ги защитим. Тогава вие ще помогнете към манастира. Само не отлагайте.“ Сраженията продължили 7 дни. От Берковица пристигнала редовна войска и 600 души башибозук, предвождани от Моралай паша и Пашаджик. За да не бъдат обградени, четите решили да се изтеглят от манастира. На оставеното без защита население поръчали нищо да не издават. Изоставените селяни дошли в ужас, плач и вопли до Бога. В отчаяние, мнозина оставили домове и покъщнина и тръгнали с четите, за да си спасят живота. Арестувани били свещениците: от Чипровци трима, от Железна двама и един от Бели мел, подложени на страшни мъки, но нищо не издали. Озверени, турците навлизат в манастира. Игуменът архимандрит Макарий (родом от Белоградчик) бил арестуван през идването на четите. Монасите избягали в планината, а някои с четите. Останал само заместник игуменът иеромонах Никодим Илиев с едничката цел да изпроси пощада за манастира или да сподели неговата съдба. Веднага го проболи с няколко копия. Тръпен той се опитал да побегне към храма, но там бил настигнат и насечен на парчета. Отсечената му глава надянали на върлина и няколко дни разнасяли из Берковица и околните села за ужас на раята. Манастирът бил ограбен и опожарен. Иконите в храма насечени и запалени вътре. Изгорял и хубавият иконостас. Всичкият добитък бил отвлечен. В Чипровци турците били посрещнати радушно от кмета Гого Мицин, чорбаджия и изедник. Той нагостил своите приятели Пашаджик и Али ага, а след това започнали арести. Заловили поп Ванчо, дядо Анто стогодишни, даскал Стамен Виачев и др. Откарали ги в Берковица и подложили на мъчения, но те нищо не издали. Пуснали ги. Вървели те към селото и проклинали предателите. Поп Ванчо отчел анатема, забол кол, хвърлил камък и изрекъл: „Проклет да е Гого Мицин“. Същото повторили и другите. Оставили и надпис: „Хвърли камък и кажи „Проклет да е Гого Мицин, кой проклет не каже, сам проклет да бъде!“. (този епизод е използван от Иван Вазов в поемата му „Грамада“)
От бележките под текста на епископа разбираме, че след Освобождението, игуменът архимандрит Макарий завел дело срещу Пашаджик, останал в България поради много си имоти. Делото било гледано на 8.01.1880 г. в Берковски окръжен съд под предстедателството на Иван Вазов и виновникът осъден. В апелацията в град Лом Пашаджик бил оправдан, а манастирът борец за родна свобода останал в дългове, почнал да залага малкото си имоти и скоро запустял. Пашаджик, който извърши последното опожаряване на манастира през 1876 г. е внук на берковския бей Юсуф паша, който опожари манастира през 1806 г. и изби цялото монашеско братство.
Кулата в двора на манастира, която съхранява костите на загинали въстаници
Манастирският храм
Манастирският храм, както вече отбелязахме, еднокорабна базилика, просторен и светъл, покрит с каменни плочи, добре поддържан. Той е посветен на преп. Иоан Рилски. „Отвън на северната стена са поставени каменни украси-наподобен е двуарков затворен прозорец, украсен е с кръст и розетка, а над него е изрязана аркада от пет малки арки.“ На северната стена е запазен част от надпис: „... и Младен 1929 Велко и Ристо“. Смятаме, че това е дата на възстановяването, а имената вероятно са на дарители. Олтарната абсида е полукръгла с две странични конхи. Същите странични издатъци виждаме в храмовете в селата Чипровци и Расово (Ломско), в които са поместени певниците. Храмът не е изографисан. Отвън, над входа, са изобразени архангелите Михаил и Гавриил и по средата вероятно е бил изобразен св. Иван Рилски, но замазан. Иконостасът е изработен със средствата на Пашаджик, който опожарил храма. Отличава се със своята веселост и изящество. Личи добрият майстор резбар. Преобладаващите мотиви са цветя, клонки и листа, добре изразени. С голям вкус е изработено разпятието над иконостаса. То е обградено от четиримата евангелисти. От двете му страни, върху хубаво украсени вази са нарисувани св. Богородица и св. Иоан Богослов, а до тях изрязани летящи гълъби. Над св. Престол има балдахин, изработен от същия майстор, напълно хармониращ с иконостаса и владишкия трон, в чието подножие вместо лъвове има вълци.В олтара се пазят две сребърни мощехранителници, едната с надпис „1859 г. св. Параскева, св. Трифон и св. Харалампий“, частици от св. мощи на които са се пазели. Ценност за манастира е и едно красиво руско св. Евангелие с масивна сребърна обкова и релефно изобразени библейски събития. То е напечатано в 1800 г. в град Москва. Тежи 13,200 кг, дълго 57 см и широко 37 см. Иконите са дело на копривщенския образописец Христо Енчев. В ъгъла на източната част на жилищната сграда, на втория етаж е изграден малък параклис в чест на св. Атанасий, за увековечаване най-радостното събитие в нашата история, Освобождението на България. На входната врата, над прекрасните стенописи е запазен надпис: „Слава и чести император нашим Александър Николаевич покровител и избавител Български“. Дата няма, но самият надпис говори, че е построен наскоро след Освобождението. Неизвестният художник е оставил върху стените на параклиса високо художествени образи: на св. Богородица Ширшая небес, Иисус Христос с просфора, архидякон Стефан, Разпятие, Три светители, светите мъченици: Георги, Мина, Прокопий, Димитрий, Теодор, Харалампий, Неделя и Екатерина, св. Безсребърници Козма и Дамян, преподобните Евтимий, Иоан Рилски, Антоний Велики, Теодосий, Стилиян, Макарий и Петка Българска. На западната стена са св. Равноапостоли Кирил и Методий.
Частица от мощите на св. Йоан Рилски, вградена в икона със сцената пренасяне на мощите му. По време на връщането им в България от Унгария през 1187 г., литийното шествие с раката с мощите на светеца е преминало през населените места Мартиново, Чипровци и Железна. Мощите са дар на Чипровски манастир "Св. Иван Рилски" от 2001 година.
В текста стана дума за иконите от двете страни на входа на храма - на архангелите Михаил и Гавриил. И за липсващото изображение в централното място над тях. По всичко личи, че след написването на текста, не зная откога, ликът на св. Йоан Рилски отново грее над поклонниците.
Манастирската кула е двуетажна и завършва с камбанария. Тя е изградена от камък и тухли. Първият етаж е костница, в която се пазят костите на много въстаници и други родолюбиви българи-мъченици за свободата. Между тях са и останките на 7 въстаници, убити в калето на град Белоградчик през време на въстанието от 1850 г. Вторият етаж е бил параклис, но иконите му са унищожени при последното ограбване от 1876 година.
„Чипровският манастир е бил средище на просветна дейност – тук винаги е имало училище в което са се подготвяли свещеници“
Както вече споменахме, през 1688 г. въстанието в долината „Жаравица“ завършило с пълното ограбване и разрушение на град Чипровци. Огнището, което е изпускало просветителни лъчи в тоя край, е трябвало да угасне. Едни от жителите му паднали в боя, а други намерили спасение в тежко бягство. Гушавският манастир „Св. Архангел“ бил също съсипан, а от братята повечето загинали мъченически и няколко избягали. Една малка искрица изхвръкнала из това пепелище и паднала на един от близките върхове, в скромната Чипровска св. обител. Ней било отредено да стане нов светилник, който от 1703 г. почнал да пръска просвета и „през всичкото това тъмно време е бил единствено огнище на черковно-училищното дело в този край“. Знаем, че килийно училище открил възобновителят на манастира дядо Живко (отец Зотик) през 1703 година. Кои са били учителите, не ни е известно, но знаем, че „в него са се стичали момци от околните села, за да се учат на книга. Те са имали даром храна, отопление и осветление, а облекло всеки е носил от дома си“. Учениците през свободното си от занятия време са помагали в храма и стопанството на манастира. Дядо Иконом от Чипровци, починал 1894 г. на 98 години, помни от баща си и дядо си, помнят и двамата свещеници, получили образование в Чипровския манастир, че цялата наука се свеждала до изучаване наустницата, псалтира и черковния ред. Напредналите са изучавали и псалтикията, а най-добрите се учели да преписват и книги. Най-напред са изучавали азбуката, после да четат полунощницата, а след това наизуст. Слабите ученици, които изоставали, бивали мъмрени от игумена: „Ти още ли ще спиш на полунощницата?“ Най-напредналите, които са знаели и Деветия час и да пеят, са ставали калфи и почвали да „ядат порезаници“, т.е. помагали на свещеника с пение при извършване на требите и получавали порезаници. Четенето със срички и слогове е ставало толкова близко на учениците, че завършилите са могли и да разговарят със срички. Такъв разговор са водели свещениците и даскалите, когато са искали да подчертаят пред селяните своята ученост или да си кажат нещо секретно. Димитър Маринов като ломски окръжен управител слушал един такъв разговор през 1888 година между архиерейския наместник на град Берковица отец Иван (родом от с. Белотинци) и свещеника на село Стубел, същата околия. Ето и самия разговор. Свещеникът от Стубел пита:“Како-он-иже-ес-твердо-он-ят-чръв-он-веди-ес-како? т.е. Кой е тоя човек? Архиерейският началник: Наш-ес-покой-он-земя-наш-аз-веди.ши-льуди-иже-глагол-он? Глагол-он-слово-покой-он-добро-иже-наш-у-покой-ръци-аз-веди-иже-твърдо-ес-льуди т.е. Не познаваш ли го? Господин управител.“ В манастира се пази един не пълен поменик с имената на игумени и братя. Към тях прибавихме и други, но това съвсем не е достатъчно. Ето събраните имена: Видински Митрополит Кирил (постриженик и ученик на манастира), Монах Зотик, възобновител на манастира, приел монашество около 1703 година, архимандрит Акакий игумен през 1806 г., монах Максим, загинал мъченически заедно с всички братя 1806 г., иером. Герасим, поел игуменството след архим. Акакий в същата 1806 г., архим. Пахомий, игумен 1835 г., иером. Максим, иером. Харалампий, иером. Доротей, архим. Дионисий и брат му иером. Герасим, били в братството до 1849 г., на следващата година изпратени да възобновят Лопушанския манастир, иером. Гедеон – 1850 г., иером. Дионисий, роден в село Расово, Ломско, приел монашество 1852 г. и починал 1918 г., монах Пахомий, негов син, дошъл в манастира 1852 г. (12 годишен), тук приел монашество и починал след 1918 г. През 1876 г. игумен е архим. Макарий, арестуван и мъчен от турците. След Освобождението на България, той води дела против Пашаджик, бил личен приятел на народния поет Иван Вазов, който често му гостувал. През същата тази година при нападението и опожаряването на манастира мъченически загинал заместник игуменът иером. Никодим. Следват игумените: 1908 г. иконом Попов, родом от с. Копиловци, иером. Иосиф, иером. Мелетий, иером. Калиник, иером. Паисий, иером. Инокентий (около 1915 г.), иером. Неофит, иером. Гедеон. В 1919 г. управител е свещ. К. Захариев. Иером. Методий Калчев дошъл от Троянския манастир и бил игумен в 1920-1922 г. Негово Високопреосвещенство св. Видинският митрополит Неофит при стъпването на катедра приел Чипровския манастир почти в запустение. От 1914 до 1922 г. фактически манастирът е бил ръководен от епархийския ревизор Стаменков. През 1922 г. ръководството поема младият и много енергичен игумен иеромонах Василий, родом от с. Орешака, Троянско (сега архимандрит и игумен на Баткунския манастир). Той започва основен ремонт на жилищната сграда, като пригодил половината от стаите да бъдат удобни за живеене. След това се заема с изоставеното стопанство, като насажда 200 декара с овощни дръвчета и лозе, завъжда овче стадо и пригодил трите изоставени манастирски мелници, от които първоначално идвала и издръжката на манастира. Той замисля да снабди манастира с хубава вода, като е в преговори да закупи мястото, където е водата, но през 1932 г. е извикан на служение в Пловдивската епархия. Игуменството поема архимандрит Климент Кинов, също от село Орешак (сега игумен на Бачковския манастир). Той продължава ремонта и подобрява стопанството в продължение на 5 години до 1.10.1937 г. И тук, а след това и в манастирите Клисурски и Добридолски, архим. Климент оставя спомена на добър стопанин. От 1.10.1937 г. до 1.03.1942 г. игумен е иером. Иосиф Мичев (сега архимандрит в Клисурския манастир), скромен и строг в личния си живот, трудолюбив и пестелив към манастирските оскъдни средство, също прави някои подобрения. След него манастирът е в упадък. От 1.03.1942 до 25.06.1942 игумен е иером. Иоан (по-късно в Добридолския манастир). Следват и.д. игумени и управители: свещ. Илия Киров от Чипровци, от 25.06.1942 до 1.3.1943, прот. Васил Бранков до 1.10.1944, свещ. Георги Симов до 21.4.1945. От тази дата до 1.5.1950 г. Манастирът се ръководи от монах Николай, Народната милиция Михайловград, свещ. Илия Киров, иером. Паисий Койчев, отново иером. Йосиф Минчев, и от горната дата става игумен иером. Игнатий (сега архимандрит в Раковишкия манастир). Той ръководи манастира до 1.8.1956 г. Иером. Климент Преображенски и иером. Паисий Петков (сега игумен на Раковишкия манастир) управляват по няколко месеца. Прот. Иван Петков (сега архиерейски наместник в Белоградчик) – от 15.03.1957 до 1.9.1960 г., свещ. Димитър Аврамов – до 13.9.1965 г. Само една година ръководи манастира скоропостижно загиналият свещ. Захари Антов Симов от Михайловград, с богословско образование, човек енергичен и предприемчив. Той започна основен ремонт на жилищните и стопанските сгради, от празните влажни мази направи приветливи апартаменти, обзаведе 100 легла, почисти и боядиса старинния храм и докара вода от кладенеца на цар Константин Срацимир в манастира. От 11.2.1966 и.д. игумен е иером. Филарет, а от 12.4.1967 г. И досега успешно ръководи и благоустроява манастира прот. Рувим Гешев от с. Студено буче, Михайловградско.
Много се е погрижил за изваждането на манастира от състояние на запустение и неговото благоустрояване Негово Високопреосвещенство нине здравстващият св. Видински митрополит Неофит, който обича да го нарича „погибшая драхма“, но вече намерена и обградена с много любов. Като паметник на нашата култура, огнище на просвета и съкровищница на толкова исторически събития, Чипровският манастир е обект на внимание и за представителите на Народната власт в Михайловград, като за неговото благоустрояване са отпуснати няколко пъти помощи.
Значението на манастира е огромно. През целия многовековен период на съществуване, дори и когато е бил в разрушение, той е бил един буден страж, „крепост на българския дух“. В тази родна покрайнина не е имало ни едно събитие от политически характер, в което да не е участвал манастирът със своето патриотично монашеско братство. Не веднъж той е дал скъпи жертви, а няколко пъти са избити всички монаси. Но живите въглени на вяра и патриотизъм са пламвали изпод пепелището и запалвали сърцата на нови апостоли и подвижници. Манастирът и братята са давали убежище на много борци за свободата. Родолюбивите монаси са поддържали духа на поробените българи, като са ги насърчавали с надеждата, че Дядо Иван ще премине Дунава и ще ни освободи. В годините на непрогледен мрак манастирът е бил огнище на родна просвета. Особено след 1703 г. Тук не е пресеквала живителната просветна струя. Скромното просветно дело на тази св. обител създаде в Северозападна България три просветни школи: Челюснишка, Ковачишка и Каменорикска, които подготвиха стотици свещеници, монаси и учители. Някои от възпитаниците им след това продължили образованието си в Белград, Атина, Русия и другаде. Рожба на Чипровския манастир са първите учители на килийните училища в с. Вълкова слатина (сега Д-р Йосифово), открито около 1772 година и в град Лом, открито около 1729 година. „Ломската килия бързо добила голяма известност. Един от най-старите учители в нея, за който се е запазил някакъв спомен, бил поп Стамен“, който, както свидетелства Д. Маринов, е завършил в Чипровския манастир.
Историята на Чипровския манастир и особено неговото просветно дело не са проучени. Тази древна наша светиня чака изследовател и историк.
ЧИПРОВСКИ МАНАСТИР
Проватски епископ Антоний
сп. „Духовна култура“ юни-юли 1968
Сигурно ви направи впечатление даденото в текста наименование на манастир "Св. Архангел" - Гушански. Днес е известен като Гушовски манастир. За него и за преданията, свързани с елени, можете да прочетете повече тук.
Килимарството продължава да се развива в Чипровци. На ежегодния празник на града по сергиите е истинска радост за очите. Винаги съм изпитвала голямо уважение към хората, които умеят да тъкат. Радвам се, че шарките имат бъдеще и не потъват в забвение!
Не пропускайте да прегледате страницата с предстоящите пътувания с нас! Очакваме ви!
Комментарии